Мебель Ар-нуво. | Журнал Ярмарки Мастеров
Ар-нуво- художественный стиль, возникший примерно в 1880 году и популярный и в начале 20 века. Для ар-нуво характерна плавность линий и использование природных форм. Это не академический курс, поэтому не буду писать длинную статью. Совершенство форм и изящность деталей лучше оценить по фотографиям.
Это продолжение моей публикации о ювелирном искусстве ар-нуво ( http://www.livemaster.ru/topic/559859-ukrasheniya-ar-nuvo?vr=1&inside=1). Поскольку в стиле ар-нуво творили великие мастера всех направлений: художники, архитекторы, ювелиры, дизайнеры, то в одной статье всё не вместить. Сегодня остановимся на дизайне мебели. Известны имена авторов не всех работ. Что известно, подписано под фотографиями.
Мне очень нравится этот стиль и я была бы счастлива жить в окружении такой мебели. Не люблю дсп. Так что можно повыбирать (хотя бы на картинках). » Лиза мысленно сопоставила, как выглядело бы кресло бесценного павловского ампира рядом с ее матрацем в красную полоску.»( Ильф и Петров «12 стульев»)
Вот как-то так….или…
» -Я бы этот комодик взяла….и этот..
-Так какой бы ты взяла?
_ Обои!!!» (Это уже из одноимённого фильма).
Итак, Вашему вниманию представляется мебель Ар-нуво.
1900 год
Eugene Galliard (1862-1933)
1900 год
Ширма. Вена, 1900 г.
1900 г.
Carl Bergsten 1906 г. 1900 г.
George Grant Elmslie 1910 г.
1900 г. Georges de Feure 1900 г.
А это давно забытый нами предмет.
Библиотеки теперь комьпютерные, книги электронные.
Итак, лесенка для библиотеки. А то как же книжку с верхней полки достать.
1895 год.
А это работы мастера Gebruder Thonet.
1905 1900
Следующий у нас итальянский дизайнер Carlo Bugatti (1856-1940).
Женский письменный стол. 1904 г.
И напоследок Emille Galle
«- Так, что вы видите перед собой?
— Кровать. — Верно, точнее мебель.»
…………
«-Только больная фантазия загнивающих
классов могла породить спальную мебель
таких невероятных размеров.
Излишне говорить о том, что простым людям
нечего делать на таких кроватях.»
(«12 стульев», фильм).
Спасибо за внимание. Надеюсь, кто-то найдёт здесь идеи для творчества. А кому-то просто было красиво.
Ар нуво – Уикипедия
Ар Нуво (на френски: art nouveau, „ново изкуство“) или Моде́рн (от фр. moderne – съвременен) е стил в архитектурата, изящните и приложни изкуства, който е най-разпространен през последната декада на XIX и началото на XX век (до началото на Първата световна война).
Ар нуво достига своя връх през 90-те години на 19 век (особено периода 1890 – 1905). Като реакция на академичното изкуство на 19 век, стилът се отличава с изобразяване на плоски декоративни форми; преплетени форми на камшиковидната крива; асиметрия; изтъкване на ръчно изработените предмети, като опозиция на фабричното производство; широка употреба на нови и често скъпи материали; внимание към детайла и изработката; отхвърляне на предишните стилове в изкуството
Ар нуво обхваща всички форми на изкуството и дизайна: архитектура, мебелиерство, художествено стъкло, графичен дизайн, бижутерия, живопис, керамика, металопластика и художествен текстил. Така той създава ярък контраст между себе си и дотогавашните разбирания за разделение на изкуствата на изящни и приложни.
Терминът ар нуво идва от името на парижка художествена галерия, наречена Maison de l’Art Nouveau (Дом на Новото изкуство), ръководена от френския търговец Зигфрид Бинг. В нея Бинг излага не само картини и скулптури, но така също и керамика, мебели, произведения от метал и японско изкуство. Помещенията на галерията са с индивидуален външен вид, дело на художници и архитекти, представители на стила. Във Франция става известен още като „стил Гимар“, по името на архитекта Ектор Гимар.
В другите страни наименованието е различно:
През 1860 – 1870 години в Европа господства стилът на еклектиката, който се изразява в комбиниране и вплитане на предходни художествени стилове.
През 1880-те години в произведенията на много творци започва да се забелязва новият стил, който се противопоставя на еклектизма със свои художествени прийоми. Съществено влияние на този стил оказва изкуството на Япония, станало по-достъпно на Запад; като художниците на Ар нуво черпят също вдъхновение и от изкуството на Древния Египет и от други древни цивилизации.
Произходът на Ар нуво може да се открие в съпротивата на Уилям Морис срещу хаотичните композиции и псевдоготическите тенденции на викторианската епоха и неговия теоретичен подход, който е в основата на инициираното от него движение Изкуства и занаяти. Той създава предмети на интериора, с растителни орнаменти.
Артур Макмърдо (1851 – 1942) използва елегантни, вълнисти модели в печатната графика. Неговата корица за книгата „Градските църкви в Рен“ (1883), с нейните ритмични флорални шарки често се смята за първата реализация на Ар нуво.
Приблизително по същото време плоската перспектива и силните цветове на японските гравюри, особено тези на Кацушика Хокусай имат силно влияние върху формулирането на формалния език на Ар нуво. Вълната от японизъм (символизирана с шедьовъра на Хокусай Голямата вълна на Канагава), която преминава през Европа през 1880-те и 1890-те, оказва влияние върху много художници със своите органични форми, обръщане към природата и изчистен дизайн, които контрастират силно с наложения тогава вкус. Освен че е възприет от художници като Емил Гале и Джеймс Уистлър, вдъхновените от Япония изкуство и дизайн са забелязани и от бизнесмени като Зигфрид Бинг и Артър Лазънби Либърти в техните магазини в Париж и Лондон.
Към края на първото десетилетие на 20 век ар нуво е разпространен из цяла Европа. Макар с настъпването на новия век Ар нуво да преживява своя упадък и залез и да излиза от мода, днес на него се гледа като на изключително съществен мост между историзма на неокласицизма и модернизма.
Ар нуво е смятан днес за „тотален“ стил, което ще рече, че той обгръща цялата йерархия в дизайна, архитектурата, интериорния дизайн, декоративните изкуства като бижутерия, мебели, текстил, сребърните и други домашни прибори, дори осветлението, както и много от визуалните изкуства.
Това е движение, което е много широко в обхвата си. За много европейци то обхваща един цял начин на живот. Възможно е да се живее в къща, вдъхновена от Ар нуво, с Ар нуво мебели, прибори, съдове, пепелници и т.н. Движението Ар нуво си поставя за цел да направи изкуството част от всекидневния живот, както и да прекъсне всички връзки с класическите времена и да разруши бариерите между изящните и приложните изкуства. В основите му лежи един специфичен начин на мислене относно модерното общество и новите методи на производство, с опит да се предефинира значението и естеството на работата в изкуството, така че изкуството да не пренебрегва който и да било ежедневен обект, без значение на неговото приложение. От тук и името Art Nouveau – „Ново Изкуство“.
Великобритания[редактиране | редактиране на кода]
Във Великобритания ар нуво се развива на основата на по-рано създадения художествен стил „Изкуства и занаяти“. Основаното от Уилям Морис движение пропагандира ръчното майсторство в занаятите. Предпочитанието на Морис към ръчно изработените предмети е реакция срещу нискокачествените фабрични продукти, заливащи английските магазини след разрастването на индустриалната революция. Движението пропагандира още така наречената „дизайнерска среда“, в която всяко нещо, от плаката до сребърния прибор, трябва да бъде направено според един уеднаквен дизайн. Британските ар нуво дизайнери от 90-те години на 19 век споделят възгледите на Морис. Към тях те прибавят нови форми и материали, поставяйки естетическите основи на стила ар нуво.
- Сред най-ранните примери за ар нуво в Англия е стол от 1882 г., дело на архитекта Артър Макмърдо, чийто дизайн има кривите линии, характерни за стила. Подобни на него са и фабричните дизайни на Артър Лазънби Либърти, който през 1875 г. отваря магазин, наречен „Либърти & Ко.“ В тях също личи интересът към органичните форми и криволинейните, декоративни шарки. Стилът получава името Liberty Style.
- През 1888 г. британският дизайнер Чарлз Ашби отваря работилница и училище за занаятчии в Лондон. Дизайнът на мебелите и произведенията от метал на Ашби отразяват един по-праволинеен вариант на ар нуво.
- В областта на графичните изкуства английският илюстратор Обри Биърдсли е сред основните имена, свързвани с ар нуво.[2] Стилът му се отличава с употребата на преплетени линии и характерни двойни криви (познати като камшиковидни). Като най-известна творба на Биърдсли са посочвани илюстрациите му към пиесата на Оскар Уайлд „Саломе“.[3]
- В Глазгоу, шотландският архитект Чарлз Рени Макинтош също налага една по-праволинейна версия на стила,[1] която той прилага в няколко сгради и тяхната мебелировка. За училището по изкуства в Глазгоу, завършено на два етапа (източното крило 1897 – 1899 г., западното 1906 – 1909 г.), той използва съвременни материали в елегантен, ъгловат стил. Простите форми на тухления и каменен екстериор ясно отразяват разделението на пространството вътре в сградата, докато огромните прозорци осигуряват силна връзка на интериорното пространство с външния свят. Мулионите на прозорците, вратите и оградата се възползват от метала в елегантен линеарен или геометричен маниер. Привидно простият дизайн налага силен контраст с дотогавашните претрупани стилове, характерни за времето.
- Творби на Макинтош
-
Декоративен мотив
-
Сградата на вестник Herald в Глазгоу
-
Задната фасада на Училището по изкуства в Глазгоу
„Фортът“, 1925 – 1926
Белгия[редактиране | редактиране на кода]
В Белгия, често считана за епицентъра на ар нуво, през 80-те години на 19 век съществува силна реакция срещу имитирането на историческите стилове и интензивно търсене на нови и различни форми. Тук, както и във Франция, архитектурата и приложните изкуства са силно повлияни от неостиловете – готика, ренесанс, барок и рококо. В началото на 90-те години от неорококото се ражда ар нуво. Белгийското ар нуво, със своята пластика и триизмерно третиране на формите, оставя много по-тежко впечатление от това във Франция, а орнаментът е по-абстрактен.
Архитектурата в стил ар нуво в Брюксел процъфтява в работите на белгийските дизайнери Виктор Орта и Анри ван де Велде. Както Макинтош в Глазгоу, така и тези дизайнери се стремят да създадат един нов стил. Те си служат със стандартните технологии за обработване на желязо и чугун, но ги прилагат в създаването на едни видимо нови форми. В хотел „Тасел“ в Брюксел (1892 – 1893 г.), намиращ се на един типичен за града тесен и дълбок парцел, Орта не само разкрива структурните колони, които поддържат втория етаж, но и трансформира чугунените им форми в растениевидно стъбло, завършващо с корона от преплетени ластари, преливащи се в останалите структурни елементи от тавана на горния етаж.
Франция[редактиране | редактиране на кода]
Във Франция ар нуво задържа популярността си най-дълго. Тъй като стилът рококо възниква в тази страна през 18 век и логично бележи завръщането си през 19 век, то неговото влияние върху ар нуво е неизбежно и значително.
След успеха на Парижкото изложение Exposition Universelle от 1900 г., в което стилът ар нуво е широко застъпен, Париж става столица на ар нуво. Започват да се изпълняват цялостни архитектурни проекти, като жилищната сграда Лавирот (Lavirotte Building) в 7-ми район на Париж, проектирана от архитекта Жюл Еме Лавирот между 1899 и 1901. Нейната фасада е богато украсена със скулптурни фигури и керамични плочки от Александър Биго. Примера му следват и офис сгради и универсални магазини, украсени с керамика, с вътрешни дворове, покрити със стъклени куполи. Стилът става особено популярен в ресторанти и кафенета, сред които Максим и Синият влак.
Замък БеранжеДизайнерът Ектор Гимар проектира входовете към метростанциите в Париж (1898 – 1901), използвайки прости метални и стъклени форми, декорирани с криволинейни металопластики. Те са особено забележителни примери за вълнообразните, натуралистични форми на ар нуво. През 1898 г. Гимар построява жилищна сграда, наречена „Замък Беранже“, намираща се в Париж, която го прави известен.
Бележитият Алфонс Муха е може би този, който най-много допринася за развитието на плакатния дизайн на стила ар нуво. Роден в днешна Чехия, той работи в Париж като график и интериорен дизайнер. Неговите плакати въплъщават графичния дизайн на ар нуво със своите сложни стилизирани естествени форми, плавни криви линии и богат колорит.
Германия[редактиране | редактиране на кода]
Ар нуво успява да се наложи доста добре в редица немскоговорещи градове, от които най-забележителни са Мюнхен, Дармщат и Ваймар в Германия и Виена в Австрия. Познат като Югендщил (нем. Jugendstil, „стил на младите“), ар нуво се популяризира в Мюнхен чрез вестници като Die Jugend („Младежта“). До 1900 г. този стил с характерна разточителна орнаментация се налага почти в цяла Германия.
Лидер на мюнхенското движение Югендщил е Херман Обрист – швейцарски дизайнер, предизвикал сензация с изложбата си от 1896 г. Тя не само отправя предизвикателство пред разделението на приложните и изящните изкуства, но и представя на мюнхенската публика буйните органични форми на ар нуво. Дизайнерските решения на Обрист, макар и вдъхновени от живите форми, се разгръщат и в по-мистичен план, кореспондирайки с един внушен от самите тях фантастичен свят.
Работите на немския архитект Август Ендел се характеризират със същите илюзорни черти. Той се стреми да построи напрегнати, динамични форми, които да предизвикат силен отзвук от страна на възприемащия. Щукатурната му скулптура за фасадата на мюнхенското Елвира фото студио (1896 – 1897 г.) успява точно в това отношение. Отчасти дракон, отчасти летящо морско същество и приливна вълна, този театрален релеф разпростира органичните форми на ар нуво и в света на фантастичното.
Австрия[редактиране | редактиране на кода]
Стилистичните тенденции във Виена обаче вземат съвършено различна посока. Водени от австрийския художник Густав Климт, млада група художници и архитекти (Ото Вагнер, Йозеф Мария Олбрих, Йозеф Хофман, Коломан Мозер и други) създават движение, станало известно като Wiener Sezession или Виенски сецесион, в знак на протест срещу установения във Виена консервативен стил. Както и своите сподвижници от Европа, творците в стил Сецесион отхвърлят вече исторически утвърдените академични стилове; но във Виена те изразяват това отхвърляне чрез силно опростяване елементите на образите. За разлика от виещите се органични форми на Ендел и Обрист в Мюнхен виенските художници са по-близки до сдържания геометричен дизайн, представен в работите на британеца Макинтош. Към течението Сецесион може да се причисли и чешкият художник Алфонс Муха.
Ото Вагнер е една от ключовите фигури на сецесиона. Архитект, градостроител и преподавател в Академията по изкуства, той оказва влияние върху множество австрийски архитекти. Най-важният му обект е сградата на Пощенска спестовна каса във Виена като ранна версия на функционализма. Вагнер предава знанията си на Йозеф Хофман, Леополд Бауер и Марсел Камерер, които са само някои от учениците му. Той е считан за пионер на модерното виенско изкуство.
Примерът, който илюстрира стила в Брюксел, е дворецът Стоклет (на френски: Palais Stoclet, 1905 – 1911 г.) на Йозеф Хофман. Тази резиденция представя в сбит вид това, което става известно във Виена като Сецесион (Sezessionstil). Хофман си служи с традиционните строителни материали – мрамор, стъкло и бронз, но поставя необикновен, асиметричен вход. Строгият екстериор е подчертан от елегантни бронзови ажурни решетки и кантове с почти шеговити отсенки. Сградата не се отличава с никаква историческа наследственост. Нейното монументално въздействие се основава само на елегантната, опростена форма.
Испания[редактиране | редактиране на кода]
В Испания стилът е най-добре представен от архитекта Антони Гауди, чиито работи представляват ярко индивидуална интерпретация на идеите на ар нуво за времето си.
Една от най-ексцентричните му творби е катедралата „Светото семейство“ в Барселона (1883– 1926 г., чийто строеж продължава. С подчертано монументално въздействие на несъразмерно високите кули (централната от построените до момента осем е висока 170 м) сградата прилича на израстък, поникнал от земята. Фасадата е покрита с флорални мотиви, а кулите – с блестящи мозайки.
В жилищната кооперация „Мила“ на булевард „Пасео де Грасия“ в Барселона (1906 – 1910 г.) Гауди създава илюзията за парче скала, огладено от бавнотечащи води. Сградата е забележителна по конструкция постройка от тухли и каменни колони с външна пластична облицовка от множество каменни блокове, прикрепени към стената чрез железни скоби, без носещи стени. Най-уникалното в големия архитектурен обем обаче е фактът, че нито в екстериора, нито в интериора на сградата няма и един прав ъгъл.
Интерпретиран отглас от стиловото течение може да се открие в пластичните проекти на бележития съвременен испански архитект Сантяго Калатрава.
Съединени американски щати[редактиране | редактиране на кода]
В Съединените щати ар нуво се развива по естествен път от занаятчийската традиция от началото на 19 век. Тук в продължение на години мебелиерството, стъкларството, металообработването и бижутерството следват линията на европейското изкуство, като заимстват пряко от него. Така към 1890 г. американските дизайнери вече имат своето важно място по отношение керамиката, стъкларията и архитектурата на стила. Международните изложения, организирани в САЩ не само изтъкват американската продукция, но и привличат вниманието на европейските посетители, любопитни по отношение дизайнерските тенденции на този нов пазар.
Сред пионерите на стила в САЩ са фабриката за керамични изделия Рокууд в Синсинати и „Тифани Студиос“, Ню Йорк. Меко оцветените природни форми на керамичните и фаянсови изделия на Рокууд му печелят бърза слава в края на 19 век.
Друго голямо име на стила в САЩ е архитектът Луис Съливан. Макар да се свързва предимно с развитието на небостъргачите в Америка, той работи с находчиви ар нуво детайли при фасадите на сградата „Уейнрайт“ (1890 – 1891 г., Сейнт Луис, Мисури), универсалния магазин „Карсън Пири Скот“ (1899 – 1904 г., Чикаго, Илинойс) и ред други. Дали от ковано желязо или от теракота, фасадните украшения на Съливан са с явни растениевидни форми и мотиви от сложни преплетени линии.
Основни черти на скулптурата на стил ар нуво са връщане към „природните“ линии. Характерен е динамизмът на формите, „вътрешната енергия“. Скулптурата е декоративна. Нейното предназначение е да украсява пространството, да го подчинява на единен ритъм.
Намира изражение в творбите на Франтишек Билек в Чехия; Ж. Мине в Белгия; Херман Обрист в Германия. Сред авторите особено се отличават двама френски творци: Огюст Роден и Аристид Майол.
Произведения на Роден и Майол[редактиране | редактиране на кода]
Сред десетките произведения на Огюст Роден най-известната е Мислителят. В своите творби Роден прославя великата сила на любовта, нейната красота и безсмъртие. Другите негови известни творби са „Първа целувка“, „Вечна пролет“, „Поет и муза“.
Каталунецът Аристид Майол се заема със скулптура, когато е вече известен живописец. Той експериментира с извайване на голи женски тела, като се опитва да подчертае естествената им красота; показва природната хармония на женското тяло, неговата чувственост и емоционалност. Неговите творби – „Река“, „Три нимфи“, „Нощ“ се намират в колекциите на най-престижните музеи в света, а неговото творчество по право се отнася към шедьоврите на европейското пластично изкуство.
Произведения на Билек[редактиране | редактиране на кода]
Необичайно виждане на света и трактовка на човека са характерни за творчеството на чешкия модернист Франтишек Билек. За неговите произведения са характерни реализъм и достоверност на изображенията. Персонажите на неговите творби Мойсей и Ян Хус се отличават с новаторство и нестандартна трактовка.
-
Христос, Либчице над Вълтава (1909)
Паметник Ян Благослав в Пршеров (1923)
Мебели[редактиране | редактиране на кода]
Франция[редактиране | редактиране на кода]
Когато ар нуво превзема френския културен живот, се установяват два центъра на стила: единият е в Париж, групиран около търговеца Самюел Бинг, а другият се развива под егидата на производителя и дизайнер на мебели и стъкло Емил Гале, родом от Нанси. Най-тесните връзки между рококо и ар нуво се наблюдават в Нанси. Гале, чиято репутация до голяма степен се дължи на неговите стъклени изделия, е първият голям представител на ар нуво във Франция. Мебелите му носят известни стилистични черти от стиловете Луи XIV, Луи XV и Луи XVI а декорацията им – двуизмерна резба и маркетри, която е негова специалност и варира от растения до стихове – носи стиловите белези на ар нуво.
Луи Мажорел (1859 – 1926 г.), роден също в Нанси, е най-виден изразител на местната школа. Предпочитайки рококото, едва в края на века под влияние на Гале започва да проектира в стил ар нуво. Той организира производство на редица силно украсени мебели по джоба на средната класа. Мажорел достига дръзка неконвенционалност на формата при мебелите. Неговото място в мебелното творчество е сравнимо с това на Гале при стъклените изделия. Творбите му са особено пластични по конструкция; главната черта за тях е грациозната и динамична линия.
За разлика от Гале и Мажорел, другите мебелисти от Нанси са всъщност архитекти: Емил Андре, Жак Грюбер и Йожен Вален. Мебелните образци на Вален са повече в маниера на Мажорел от другите творци от Нанси. Той възприема подобна скулптурна и динамична форма, базирана на флорални и необарокови мотиви. Към 1900 г., той, подобно на Мажорел, изоставя флоралните форми за сметка на по-абстрактна декорация, или липса на такава, като разчита единствено на грациозния силует на конструкцията, за да осигури декоративния акцент.
В контраст с мебелите от Нанси, парижката мебел е по-малко тежка, по-изящна и сдържана. Вдъхновените от природата форми са по-стилизирани, често абстрактни и ограничени в малки зони. Парижките автори са индивидуалности, представящи собствено виждане за ар нуво. Освен тримата майстори, които работят за Самюел Бинг – Жорж дьо Фьор, Йожен Гайар и Йожен Колона, има редица други известни представители, като Александър Шарпантие, Феликс Обер и Тони Зелмерсхайм. Апартаментите в „Кастел Беранже“ в Париж от 1894 – 1898 г., разкриват характеристиките на този стил: богато приложение на архитектурен орнамент и стълбищни клетки от ковано желязо, балкони с камшиковидни, асиметрични, подобни на лиани форми.
Белгия[редактиране | редактиране на кода]
Обратно на динамичните и пластични форми на Орта, творчеството на Густав Серюрие-Бови (1858 – 1910 г.), архитект и мебелист от Лиеж, е силно повлияно от стила „Изкуства и занаяти“, от неговата рустикалност и конструктивност. През 1890 г. той открива в Лиеж магазин, в който продава мебели, килими и тъкани от Уилиям Морис. Типичната за работите му асиметрия му позволява да комбинира различни мебели в обща конструкция, например стелаж за книги върху секретер с наклонен плот или върху комод с добавен нисък шкаф отстрани. Друга интересна черта са наклонени леко извити шпросни, наслагвани диагонално и свободно дори там, където няма нужда от тях.
Анри ван де Велде е считан за създател и теоретик на ар нуво. Повлиян като млад от Уилям Морис и убеден, че изкуството трябва тясно да се свърже с живота, той спомага за основаването на списанието Van nu en Straks („От днес към бъдещето“) през 1893 г., което да популяризира идеите на ар нуво. Той изоставя кариерата си на живописец, за да се обърне към вътрешното обзавеждане. През 1893 г. проектира собствената си къща и цялото си обзавеждане. Къщата се превръща в сензация и така той попада в полезрението на „специалистите по вкуса“ – хора като предприемача и търговеца Самюел Бинг и критика Юлиус Майер-Грефе.
Германия и Австрия[редактиране | редактиране на кода]
В Германия става известно името на мюнхенския архитект Рихард Римершмид (1868 – 1957). В мебелиерството той създава по-строги, по-стегнати форми с характерни за неоготиката профили.
Забележително е и името на Михаел Тонет (1796 – 1871), роден в Германия, но живял в Австрия. Неговата компания, основана през 1819 г., е водеща в производството на мебели и днес.
Приложен график и мебелист, Коломан „Коло“ Мозер (1868 – 1918) е един от най-видните преподаватели във Виенското училище по приложни изкуства. Заедно с Йозеф Хофман и индустриалеца Фриц Верндорфер основава предприятието Wiener Werkstatte („Виенска работилница“) през май 1903 г. То обединява множество творци, повлияни от ар нуво. Предприятието е ликвидирано през 1932 г.
Art Nouveau — Wikipedia
Style of art and architecture about 1890 to 1911
Art Nouveau (; French: [aʁ nuvo]) is an international style of art, architecture and applied art, especially the decorative arts, known in different languages by different names: Jugendstil in German, Stile Liberty in Italian, Modernisme in Catalan, etc. In English it is also known as the Modern Style (not to be confused with Modernism and Modern architecture). The style was most popular between 1890 and 1910.[1] It was a reaction against the academic art, eclecticism and historicism of 19th century architecture and decoration. It was often inspired by natural forms such as the sinuous curves of plants and flowers.[2] Other characteristics of Art Nouveau were a sense of dynamism and movement, often given by asymmetry or whiplash lines, and the use of modern materials, particularly iron, glass, ceramics and later concrete, to create unusual forms and larger open spaces.[3]
One major objective of Art Nouveau was to break down the traditional distinction between fine arts (especially painting and sculpture) and applied arts. It was most widely used in interior design, graphic arts, furniture, glass art, textiles, ceramics, jewelry and metal work. The style responded to leading 19-century theoreticians, such as French architect Eugène-Emmanuel Viollet-le-Duc (1814–1879) and British art critic John Ruskin (1819–1900). In Britain, it was influenced by William Morris and the Arts and Crafts movement. German architects and designers sought a spiritually uplifting Gesamtkunstwerk («total work of art») that would unify the architecture, furnishings, and art in the interior in a common style, to uplift and inspire the residents.[3]
The first Art Nouveau houses and interior decoration appeared in Brussels in the 1890s, in the architecture and interior design of houses designed by Paul Hankar, Henry Van de Velde, and especially Victor Horta, whose Hôtel Tassel was completed in 1893.[4][5][6] It moved quickly to Paris, where it was adapted by Hector Guimard, who saw Horta’s work in Brussels and applied the style for the entrances of the new Paris Metro. It reached its peak at the 1900 Paris International Exposition, which introduced the Art Nouveau work of artists such as Louis Tiffany. It appeared in graphic arts in the posters of Alphonse Mucha, and the glassware of René Lalique and Émile Gallé.
From Belgium and France, it spread to the rest of Europe, taking on different names and characteristics in each country (see Naming section below). It often appeared not only in capitals, but also in rapidly growing cities that wanted to establish artistic identities (Turin and Palermo in Italy; Glasgow in Scotland; Munich and Darmstadt in Germany), as well as in centres of independence movements (Helsinki in Finland, then part of the Russian Empire; Barcelona in Catalonia, Spain).
By 1910, Art Nouveau’s influence was fading. It was replaced as the dominant European architectural and decorative style first by Art Deco and then by Modernism.[7][8]
The term art nouveau was first used in the 1880s in the Belgian journal L’Art Moderne to describe the work of Les Vingt, twenty painters and sculptors seeking reform through art. The name was popularized by the Maison de l’Art Nouveau («House of the New Art»), an art gallery opened in Paris in 1895 by the Franco-German art dealer Siegfried Bing. In Britain, the French term Art Nouveau was commonly used, while in France, it was often called by the term Style moderne (akin to the British term Modern Style), or Style 1900.[9] In France, it was also sometimes called Style Jules Verne (after the novelist Jules Verne), Style Métro (after Hector Guimard’s iron and glass subway entrances), Art Belle Époque, or Art fin de siècle.[10]
Art Nouveau is related to, but not identical with, styles that emerged in many countries in Europe at about the same time. Their local names were often used in their respective countries to describe the whole movement.
- In Belgium, it was sometimes termed Style coup de fouet («Whiplash style»), Paling Stijl («Eel style»), or Style nouille («Noodle style») by its detractors.[10]
- In Britain, besides Art Nouveau, it was known as the Modern Style, or, because of works of Glasgow School, as the Glasgow style. The term Modern is also used in Azerbaijan, Kazakhstan, Russia and Ukraine, and Modernas in Lithuania
- In Germany and Scandinavia, it was called Reformstil («Reform style»), or Jugendstil («Youth style»), after the popular German art magazine of that name,[10] as well as Wellenstil («Wave style»), or Lilienstil («Lily style»).[9] It is now called Jugend in Finland and Sweden, Juugend in Estonia, and Jūgendstils in Latvia.
- In Denmark, it is known as Skønvirke («Work of beauty»).
- In Austria and the neighbouring countries then part of the Austro-Hungarian Empire, Wiener Jugendstil, or Secessionsstil («Secession style»), after the artists of the Vienna Secession (Hungarian: szecesszió, Czech: secese, Slovak: secesia, Polish: secesja).
- In Italy, because of the popularity of designs from London’s Liberty & Co department store, it was often called Liberty style, Stile floreale («Floral style»), or Arte nuova («New Art»).[10]
- In the United States, due to its association with Louis Comfort Tiffany, it was sometimes called the «Tiffany style».[3][8][9][11]
- In the Netherlands, it was called Nieuwe Kunst («New Art»), or Nieuwe Stijl («New style»).[8][9]
- In Portugal, Arte nova.
- In Spain, Modernismo, Modernisme (in Catalan) and Arte joven («Young Art»).
- In Switzerland, Style Sapin («Pine tree style»).[9]
- In Finland, Kalevala Style.
- In Russia, Модерн («Modern») or, for painting, Мир Искусства (Mir Iskusstva, «World of Art»).
- In Japan, Shiro-Uma.[12]
History[edit]
Influences[edit]
The new art movement had its roots in Britain, in the floral designs of William Morris, and in the Arts and Crafts movement founded by the pupils of Morris. Early prototypes of the style include the Red House with interiors by Morris and architecture by Philip Webb (1859), and the lavish Peacock Room by James Abbott McNeill Whistler. The new movement was also strongly influenced by the Pre-Raphaelite painters, including Dante Gabriel Rossetti and Edward Burne-Jones, and especially by British graphic artists of the 1880s, including Selwyn Image, Heywood Sumner, Walter Crane, Alfred Gilbert, and especially Aubrey Beardsley.[13]
In France, it was influenced by the architectural theorist and historian Eugène Viollet-le-Duc, a declared enemy of the historical Beaux-Arts architectural style. In his 1872 book Entretiens sur l’architecture, he wrote, «Use the means and knowledge given to us by our times, without the intervening traditions which are no longer viable today, and in that way we can inaugurate a new architecture. For each function its material; for each material its form and its ornament.»[14] This book influenced a generation of architects, including Louis Sullivan, Victor Horta, Hector Guimard, and Antoni Gaudí.
The French painters Maurice Denis, Pierre Bonnard and Édouard Vuillard played an important part in integrating fine arts painting with decoration. «I believe that before everything a painting must decorate», Denis wrote in 1891. «The choice of subjects or scenes is nothing. It is by the value of tones, the coloured surface and the harmony of lines that I can reach the spirit and wake up the emotions.»[16] These painters all did both traditional painting and decorative painting on screens, in glass, and in other media.
Another important influence on the new style was Japonism. This was a wave of enthusiasm for Japanese woodblock printing, particularly the works of Hiroshige, Hokusai, and Utagawa Kunisada, which were imported into Europe beginning in the 1870s. The enterprising Siegfried Bing founded a monthly journal, Le Japon artistique in 1888, and published thirty-six issues before it ended in 1891. It influenced both collectors and artists, including Gustav Klimt. The stylized features of Japanese prints appeared in Art Nouveau graphics, porcelain, jewellery, and furniture.
New technologies in printing and publishing allowed Art Nouveau to quickly reach a global audience. Art magazines, illustrated with photographs and colour lithographs, played an essential role in popularizing the new style. The Studio in England, Arts et idèes and Art et décoration in France, and Jugend in Germany allowed the style to spread rapidly to all corners of Europe. Aubrey Beardsley in England, and Eugène Grasset, Henri de Toulouse-Lautrec, and Félix Vallotton achieved international recognition as illustrators. With the posters by Jules Cheret for dancer Loie Fuller in 1893, and by Alphonse Mucha for actress Sarah Bernhardt in 1895, the poster became not just advertising, but an art form. Sarah Bernhardt set aside large numbers of her posters for sale to collectors.
Origins of Art Nouveau – Brussels (1893–1898)[edit]
The first Art Nouveau town houses, Hankar House by Paul Hankar (1893) and the Hôtel Tassel by Victor Horta (1892–1893),[4][5] were built almost simultaneously in Brussels. Hankar was particularly inspired by the theories of the French architect Eugène Viollet-le-Duc. With a goal to create a synthesis of fine arts and decorative arts, he brought Adolphe Crespin [fr] and Albert Ciamberlani [fr] to decorate the interior and exterior with sgraffito, or murals. Hankar decorated stores, restaurants and galleries in what a local critic called «a veritable delirium of originality». He died in 1901, just as the movement was beginning to receive recognition.
Victor Horta was among the most influential architects of the early Art Nouveau, and his Hôtel Tassel (1892–1893) is one of the style’s landmarks.[21][22] Horta’s architectural training was as an assistant to Alphonse Balat, architect to Leopold II of Belgium, constructing the monumental iron and glass Greenhouses of Laeken.[23] In 1892–1893, he put this experience to a very different use. He designed the residence of a prominent Belgian chemist, Émile Tassel, on a very narrow and deep site. The central element of the house was the stairway, not enclosed by walls, but open, decorated with a curling wrought-iron railing, and placed beneath a high skylight. The floors were supported by slender iron columns like the trunks of trees. The mosaic floors and walls were decorated with delicate arabesques in floral and vegetal forms, which became the most popular signature of the style.[24] In a short period, Horta built three more town houses, all with open interiors, and all with skylights for maximum interior light: the Hôtel Solvay, the Hôtel van Eetvelde, and the Maison & Atelier Horta. All four are now part of a UNESCO World Heritage Site.
Henry Van de Velde, born in Antwerp, was another founding figure in the birth of Art Nouveau. Van de Velde’s designs included the interior of his residence, the Bloemenwerf (1895).[26][27] The exterior of the house was inspired the Red House, the residence of writer and theorist William Morris, the founder of the Arts and Crafts Movement. Trained as a painter, Van de Velde turned to illustration, then to furniture design, and finally to architecture. For the Bloemenwerf, he created the textiles, wallpaper, silverware, jewellery, and even clothing, that matched the style of the residence.[28] Van de Velde went to Paris, where he designed furniture and decoration for Samuel Bing, whose Paris gallery gave the style its name. He was also an early Art Nouveau theorist, demanding the use use of dynamic, often opposing lines. Van de Velde wrote: «A line is a force like all the other elementary forces. Several lines put together but opposed have a presence as strong as several forces». In 1906, he departed Belgium for Weimar (Germany), where he founded the Grand-Ducal School of Arts and Crafts, where the teaching of historical styles was forbidden. He played an important role in the German Werkbund, before returning to Belgium.[29]
The debut of Art Nouveau architecture in Brussels was accompanied by a wave of Decorative Art in the new style. Important artists included Gustave Strauven, who used wrought iron to achieve baroque effects on Brussels facades; the furniture designer Gustave Serrurier-Bovy, known for his highly original chairs and articulated metal furniture; and the jewellery designer Philippe Wolfers, who made jewellery in the form of dragonflies, butterflies, swans and serpents.
The Brussels International Exposition held in 1897 brought international attention to the style; Horta, Hankar, Van de Velde, and Serrurier-Bovy, among others, took part in the design of the fair, and Henri Privat-Livemont created the poster for the exhibition.
Paris – Maison de l’Art Nouveau (1895) and Castel Beranger (1895-98)[edit]
The Franco-German art dealer and publisher Siegfried Bing played a key role in publicizing the style. In 1891, he founded a magazine devoted to the art of Japan, which helped publicize Japonism in Europe. In 1892, he organized an exhibit of seven artists, among them Pierre Bonnard, Félix Vallotton, Édouard Vuillard, Toulouse-Lautrec and Eugène Grasset, which included both modern painting and decorative work. This exhibition was shown at the Société nationale des beaux-arts in 1895. In the same year, Bing opened a new gallery at 22 rue de Provence in Paris, the Maison de l’Art Nouveau, devoted to new works in both the fine and decorative arts. The interior and furniture of the gallery were designed by the Belgian architect Henry Van de Velde, one of the pioneers of Art Nouveau architecture. The Maison de l’Art Nouveau showed paintings by Georges Seurat, Paul Signac and Toulouse-Lautrec, glass from Louis Comfort Tiffany and Emile Gallé, jewellery by René Lalique, and posters by Aubrey Beardsley. The works shown there were not at all uniform in style. Bing wrote in 1902, «Art Nouveau, at the time of its creation, did not aspire in any way to have the honor of becoming a generic term. It was simply the name of a house opened as a rallying point for all the young and ardent artists impatient to show the modernity of their tendencies.»
The style was quickly noticed in neighbouring France. After visiting Horta’s Hôtel Tassel, Hector Guimard built the Castel Béranger, among the first Paris buildings in the new style, between 1895 and 1898.[nb 1] Parisians had been complaining of the monotony of the architecture of the boulevards built under Napoleon III by Georges-Eugène Haussmann. The Castel Beranger was a curious blend of Neo-Gothic and Art Nouveau, with curving whiplash lines and natural forms. Guimard, a skilled publicist for his work, declared: «What must be avoided at all cost is…the parallel and symmetry. Nature is the greatest builder of all, and nature makes nothing that is parallel and nothing that is symmetric.»
Parisians welcomed Guimard’s original and picturesque style; the Castel Béranger was chosen as one of the best new façades in Paris, launching Guimard’s career. Guimard was given the commission to design the entrances for the new Paris Métro system, which brought the style to the attention of the millions of visitors to the city’s 1900 Exposition Universelle.[10]
Paris Exposition Universelle (1900)[edit]
The Paris 1900 Exposition universelle marked the high point of Art Nouveau. Between April and November 1900, it attracted nearly fifty million visitors from around the world, and showcased the architecture, design, glassware, furniture and decorative objects of the style. The architecture of the Exposition was often a mixture of Art Nouveau and Beaux-Arts architecture: the main exhibit hall, the Grand Palais had a Beaux-Arts façade completely unrelated to the spectacular Art Nouveau stairway and exhibit hall in the interior.
French designers all made special works for the Exhibition: Lalique crystal and jewellery; jewellery by Henri Vever and Georges Fouquet; Daum glass; the Manufacture nationale de Sèvres in porcelain; ceramics by Alexandre Bigot; sculpted glass lamps and vases by Emile Gallé; furniture by Édouard Colonna and Louis Majorelle; and many other prominent arts and crafts firms. At the 1900 Paris Exposition, Siegfried Bing presented a pavilion called Art Nouveau Bing, which featured six different interiors entirely decorated in the Style.[34][35]
The Exposition was the first international showcase for Art Nouveau designers and artists from across Europe and beyond. Prize winners and participants included Alphonse Mucha, who made murals for the pavilion of Bosnia-Herzegovina and designed the menu for the restaurant of the pavilion; the decorators and designers Bruno Paul and Bruno Möhring from Berlin; Carlo Bugatti from Turin; Bernhardt Pankok from Bavaria; The Russian architect-designer Fyodor Schechtel, and Louis Comfort Tiffany and Company from the United States.[36] The Viennese architect Otto Wagner was a member of the jury, and presented a model of the Art Nouveau bathroom of his own town apartment in Vienna, featuring a glass bathtub.[37]Josef Hoffmann designed the Viennese exhibit at the Paris exposition, highlighting the designs of the Vienna Secession.[38]Eliel Saarinen first won international recognition for his imaginative design of the pavilion of Finland.[39]
While the Paris Exposition was by far the largest, other expositions did much to popularize the style. The 1888 Barcelona Universal Exposition marked the beginning of the Modernisme style in Spain, with some buildings of Lluís Domènech i Montaner. The Esposizione internazionale d’arte decorativa moderna of 1902 in Turin, Italy, showcased designers from across Europe, including Victor Horta from Belgium and Joseph Maria Olbrich from Vienna, along with local artists such as Carlo Bugatti, Galileo Chini. and Eugenio Quarti.[40]
Local variations[edit]
Art Nouveau in France[edit]
Glass and Wrought iron grill of the front door of the Villa Majorelle (1901)
Following the 1900 Exposition, the capital of Art Nouveau was Paris. The most extravagant residences in the style were built by Jules Lavirotte, who entirely covered the façades with ceramic sculptural decoration. The most flamboyant example is the Lavirotte Building, at 29, avenue Rapp (1901). Office buildings and department stores featured high courtyards covered with stained glass cupolas and ceramic decoration. The style was particularly popular in restaurants and cafés, including Maxim’s at 3, rue Royale, and Le Train bleu at the Gare de Lyon (1900).
The status of Paris attracted foreign artists to the city. The Swiss-born artist Eugène Grasset was one of the first creators of French Art Nouveau posters. He helped decorate the famous cabaret Le Chat noir in 1885, made his first posters for the Fêtes de Paris and a celebrated poster of Sarah Bernhardt in 1890. In Paris, he taught at the Guérin school of art (École normale d’enseignement du dessin), where his students included Augusto Giacometti and Paul Berthon.[42][43] Swiss-born Theophile-Alexandre Steinlen created the famous poster for the Paris cabaret Le Chat noir in 1896. The Czech artist Alphonse Mucha (1860–1939) arrived in Paris in 1888, and in 1895, made a poster for actress Sarah Bernhardt in the play Gismonda by Victorien Sardou in Théâtre de la Renaissance. The success of this poster led to a contract to produce posters for six more plays by Bernhardt.
The city of Nancy in Lorraine became the other French capital of the new style. In 1901, the Alliance provinciale des industries d’art, also known as the École de Nancy, was founded, dedicated to upsetting the hierarchy that put painting and sculpture above the decorative arts. The major artists working there included the glass vase and lamp creators Emile Gallé, the Daum brothers in glass design, and the designer Louis Majorelle, who created furniture with graceful floral and vegetal forms. The architect Henri Sauvage brought the new architectural style to Nancy with his Villa Majorelle in 1902.
The French style was widely propagated by new magazines, including The Studio, Arts et Idées and Art et Décoration, whose photographs and colour lithographs made the style known to designers and wealthy clients around the world.
In France, the style reached its summit in 1900, and thereafter slipped rapidly out of fashion, virtually disappearing from France by 1905. Art Nouveau was a luxury style, which required expert and highly-paid craftsmen, and could not be easily or cheaply mass-produced. One of the few Art Nouveau products that could be mass-produced was the perfume bottle, and these are still manufactured in the style today.
Art Nouveau in Belgium[edit]
-
The house of architect Paul Cauchie (1905) featuring sgraffito, Brussels
Philippe Wolfers, Plume de Paon, (Collection King Baudouin Foundation, depot: KMKG-MRAH)
Belgium was an early centre of Art Nouveau, thanks largely to the architecture of Victor Horta, who designed one of the first Art Nouveau houses, the Hôtel Tassel in 1893, and three other townhouses in variations of the same style. They are now UNESCO World Heritage sites. Horta had a strong influence on the work of the young Hector Guimard, who came to see the Hôtel Tassel under construction, and later declared that Horta was the «inventor» of the Art Nouveau. Horta’s innovation was not the facade, but the interior, using an abundance of iron and glass to open up space and flood the rooms with light, and decorating them with wrought iron columns and railings in curving vegetal forms, which were echoed on the floors and walls, as well as the furniture and carpets which Horta designed.
Paul Hankar was another pioneer of Brussels’ Art Nouveau. His house was completed in 1903, the same year as Horta’s Hotel Tassel, and featured sgraffiti murals on the facade. Hankar was influenced by both Viollet le Duc and the ideas of the English Arts and Crafts Movement. His conception idea was to bring together decorative and fine arts in a coherent whole. He commissioned the sculptor Alfred Crick and the painter Adolphe Crespin [fr] to decorate the facades of houses with their work. The most striking example was the house and studio built for the artist Albert Ciamberlani at 48, rue Defacqz/Defacqzstraat in Brussels, for which he created an exuberant facade covered with sgraffito murals with painted figures and ornament, recreating the decorative architecture of the Quattrocento, or 15th-century Italy.[46] Hankar died in 1901, when his work was just receiving recognition.
Gustave Strauven was Horta’s assistant, before he started his own practice at age 21. His most famous work is the Maison Saint Cyr on Ambiorix Square in Brussels. Just four meters wide, it is decorated from top to bottom with curving ornament, in a virtually Art Nouveau-Baroque style.
Other important Art Nouveau artists from Belgium included the architect and designer Henry Van De Velde, though the most important part of his career was spent in Germany; he strongly influenced the decoration of the Jugendstil. Others included the decorator Gustave Serrurier-Bovy, and the graphic artist Fernand Khnopff.[5][48][49] Belgian designers took advantage of an abundant supply of ivory imported from the Belgian Congo; mixed sculptures, combining stone, metal and ivory, by such artists as Philippe Wolfers, was popular.
Nieuwe Kunst in the Netherlands[edit]
Cabinet/Desk by Berlage (1898)
Porcelain vase designed by J. Jurriaaan Kok and decorated by W.R. Sterken (1901)
In the Netherlands, the style was known as the Nieuwe Stijl («New Style»), or Nieuwe Kunst («New Art»), and it took a different direction from the more floral and curving style in Belgium. It was influenced by the more geometric and stylized forms of the German Jugendstil and Austrian Vienna Secession. It was also influenced by the art and imported woods from Indonesia, then the Dutch East Indies, particularly the designs of the textiles and batik from Java.
The most important architect and furniture designer in the style was Hendrik Petrus Berlage, who denounced historical styles and advocated a purely functional architecture. He wrote, «It is necessary to fight against the art of illusion, to and to recognize the lie, in order to find the essence and not the illusion.»[51] Like Victor Horta and Gaudi, he was an admirer of architectural theories of Viollet le Duc.[52] His furniture was designed to be strictly functional, and to respect the natural forms of wood, rather than bending or twisting it as if it were metal. He pointed to the example of Egyptian furniture, and preferred chairs with right angles. His first and most famous architectural work was the Beurs van Berlage (1896–1903), the Amsterdam Commodities Exchange, which he built following the principles of constructivism. Everything was functional, including the lines of rivets that decorated the walls of the main room. He often very tall towers to his buildings to make them more prominent, a practice used by other Art Nouveau architects of the period, including Joseph Maria Olbrich in Vienna and Eliel Saarinen in Finland.[53]
Other buildings in the style include the American Hotel (1898–1900), also by Berlage; and Astoria (1904–1905) by Herman Hendrik Baanders and Gerrit van Arkel in Amsterdam; the railway station in Haarlem (1906–1908), and the former office building of the Holland America Lines (1917) in Rotterdam, now the Hotel New York.
Prominent graphic artists and illustrators in the style included Jan Toorop, whose work inclined toward mysticism and symbolism, even in his posters for salad oil. In their colors and designs, they also sometimes showed the influence of the art of Java.[53]
Important figures in Dutch ceramics and porcelain included Jurriaan Kok and Theo Colenbrander. They used colorful floral pattern and more traditional Art Nouveau motifs, combined with unusual forms of pottery and contrasting dark and light colors, borrowed from the batik decoration of Java.[54]
Modern Style and Glasgow School in Britain[edit]
Art Nouveau had its roots in Britain, in the arts and crafts movement of the 1880s, which called for a closer union between the fine arts and decorative arts, and a break away from historical styles to designs inspired by function and nature. One notable early example is Arthur Mackmurdo’s design for the cover of his essay on the city churches of Sir Christopher Wren, published in 1883.
Other important innovators in Britain included the graphic designers Aubrey Beardsley whose drawings featured the curved lines that became the most recognizable feature of the style. free-flowing wrought iron from the 1880s could also be adduced, or some flat floral textile designs, most of which owed some impetus to patterns of 19th century design. Other British graphic artists who had an important place in the style included Walter Crane and Charles Ashbee.[55]
The Liberty department store in London played an important role, through its colourful stylized floral designs for textiles, and the silver, pewter, and jewellery designs of Manxman (of Scottish descent) Archibald Knox. His jewellery designs in materials and forms broke away entirely from the historical traditions of jewellery design.
For Art Nouveau architecture and furniture design, the most important centre in Britain was Glasgow, with the creations of Charles Rennie Mackintosh and the Glasgow School, whose work was inspired by the French Art Nouveau, Japanese art, symbolism and Gothic revival. Beginning in 1895, Mackintosh displayed his designs at international expositions in London, Vienna, and Turin; his designs particularly influenced the Secession Style in Vienna. His architectural creations included the Glasgow Herald Building (1894) and the library of the Glasgow School of Art (1897). He also established a major reputation as a furniture designer and decorator, working closely with his wife, Margaret Macdonald Mackintosh, a prominent painter and designer. Together they created striking designs that combined geometric straight lines with gently curving floral decoration, particularly a famous symbol of the style, the Glasgow Rose».
Léon-Victor Solon, made an important contribution to Art Nouveau ceramics as art director at Mintons. He specialised in plaques and in tube-lined vases marketed as «secessionist ware» (usually described as named after the Viennese art movement).[57] Apart from ceramics, he designed textiles for the Leek silk industry[58] and doublures for a bookbinder (G.T.Bagguley of Newcastle under Lyme), who patented the Sutherland binding in 1895.
George Skipper was perhaps the most active art nouveau architect in England. The Edward Everard building in Bristol, built during 1900–01 to house the printing works of Edward Everard, features an Art Nouveau façade. The figures depicted are of Johannes Gutenberg and William Morris, both eminent in the field of printing. A winged figure symbolises the «Spirit of Light», while a figure holding a lamp and mirror symbolises light and truth.
Jugendstil in Germany[edit]
ар-нуво — Викисловарь
Содержание
- 1 Русский
- 1.1 Морфологические и синтаксические свойства
- 1.2 Произношение
- 1.3 Семантические свойства
- 1.3.1 Значение
- 1.3.2 Синонимы
- 1.3.3 Антонимы
- 1.3.4 Гиперонимы
- 1.3.5 Гипонимы
- 1.4 Родственные слова
- 1.5 Этимология
- 1.6 Фразеологизмы и устойчивые сочетания
- 1.7 Перевод
- 1.8 Библиография
Морфологические и синтаксические свойства[править]
| падеж | ед. ч. | мн. ч. |
|---|---|---|
| Им. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
| Р. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
| Д. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
| В. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
| Тв. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
| Пр. | ар-нуво́ | ар-нуво́ |
ар-нуво́
Существительное, неодушевлённое, средний род, несклоняемое (тип склонения 0 по классификации А. А. Зализняка).
Корень: —.
Произношение[править]
- МФА: [ar nʊˈvo]
Семантические свойства[править]
Значение[править]
- искусств. стиль в европейском и американском искусстве конца XIX — начала XX вв. ◆ Отсутствует пример употребления (см. рекомендации).
Синонимы[править]
- модерн
Антонимы[править]
Гиперонимы[править]
Гипонимы[править]
Родственные слова[править]
| Ближайшее родство | |
Этимология[править]
Происходит от франц. art nouveau, из art «искусство» + nouveau «новый».
Фразеологизмы и устойчивые сочетания[править]
Перевод[править]
| Список переводов | |
Библиография[править]
 | Для улучшения этой статьи желательно:
|
